Със спектакъл на „Риголето“ от Верди Старозагорската опера откри Новогодишния фестивал на НДК (17 декември) и огласи 100-годишния си юбилей. Традициите на този оперен театър респектират. В дългогодишната му история са вписали имена серия талантливи, сериозни професионалисти – диригенти, певци и режисьори. Днес в артистичния управленски състав на театъра се четат имената на Веселина Кацарова, на Хосе Кура, на Силвия Томова. И както се видя от спектакъла в НДК, театърът разполага с артисти – солисти, хор и оркестър, които могат да изпълнят, да уплътнят качествено съдържанието на определен музикален текст.
Събитието бе повече музикално, отколкото театрално: музиката се „управляваше“ от Хосе Кура, който отдавна гради своята диригентска биография след впечатляващи години на тенорови изяви, които му създадоха световна слава. Театралната част на творбата бе реализирана от режисьора Огнян Драганов, чиито идеи и естетика отдавна са „прокарали смут в душата ми“. Най-яркият ми спомен от негова постановка бе „Фалстаф“ в Русенската опера с прекрасния Иван Консулов, когато Драганов съобщи на пресконференцията преди премиерата, че Фалстаф имал много общо с малкия човек на Чаплин. Другият му режисьорски подвиг, за който само чух, защото от претенциите му с „Фалстаф“ избягвах възможностите да присъствам на негови спектакли, бе когато качи Веселина Кацарова на кон в „Кармен“ – на стадиона в Стара Загора. (Идеята „Опера на стадиона“ осъществена заедно с футболен клуб „Берое“ бе „интересно“ хрумване, повече финансово, много по-малко естетическо – тогава Драганов беше и директор на театъра.) Това са идеи, които, според мен, имат много повече общо със зрелището, отколкото със сериозната оперна драматургия, със същността на оперното изкуство. И изграденият от Драганов спектакъл на „Риголето“ съчетаваше сериозна безвкусица (особено в сцените в палата на херцога) – като облечените в златни дрехи (художник Каталин Йонеску–Арборе) придворни дами, които дефилираха, марширувайки пред херцога, с елементарна символика – смъртта на Джилда свързана с мястото на проклятието на Монтероне, и с ординерни, близки до клишето решения, движещи се между ексцентричното и баналното.
Оставям неудачите в постановката на втори план, защото музикалният прочит надмина очакванията ми. Най-ценното в него беше цялостното изпипано вокално и актьорски представяне на всички участници в спектакъла. Рядко на българска сцена може да се чуе творба, в която всеки един артист по различен начин да е интересен с интерпретацията си, в изграждането на музикалната драматургия. В основните роли бяха Кирил Манолов (Риголето), Емилия Терзиева (Джилда), младият венецуелски тенор Рейналдо Дроз (Херцогът), Ивайло Джуров (Спарафучиле) и Даниела Дякова (Мадалена).
Оказа се, че в този спектакъл именитият български баритон Кирил Манолов реализира своя български дебют в ролята на шута. И като певец, и като актьор той притежава рядко чувство за мярка в изразните си средства, като органично пресъздава сложните психологически състояния на персонажа. Манолов е гъвкав и като певец, и като актьор – великолепно артикулира съвсем правдиво разчетената от него роля и както винаги изпълва сцената, където се чувства много удобно и държи вниманието на публиката. Заяви забележителното си актьорско присъствие още в началото на първа картина – саркастичен, гневен, доминиращ. Не злоупотребява ни най-малко с волума, силата и мощта на гласа си. Постигна великолепно драматургичното развитие на образа, сменяше блендата на емисията си – от циничния, презиращ дворцовите хора шут до любящия загрижен баща, щедро предаде неговата уязвимост в арията му във второ действие, изпълнена горестно, но с емоционална мярка. Дълбоко въздействащ бе и във финалното трето действие, с трагизма на развръзката – която Манолов без всякакъв мелодраматизъм изкова като кулминация в емоционалния свят на героя си. Изрядна във вокално отношение Джилда представи Емилия Терзиева. Гласът й красиво ваеше емоционалния свят и невинното излъчване на героинята. Бе представена много по-ярко именно чрез вокалното поведение на певицата, която може да разгърне още по-впечатляващо актьорската си игра. Акцентът в нейната интерпретация все пак бе невинния копнеж по любовта, като в драматичното трето действие наложи, макар и с известна плахост, още един необходим нюанс в актьорската характеристика на героинята си – готова да се жертва за любимия. А Рейналдо Дроз насити предимно с лекота ролята на похотливия владетел. Той е типичен лиричен тенор с красив глас, а и е очарователен на сцената. Знае го и на моменти разчита основно на това свое актьорско качество. Но артикулира музикалния текст прецизно, елегантно, с изящен щрих и балансирана вокалност, както в соловите арии, така и в ансамбловите.
Както винаги, Ивайло Джуров е професионално правдив – и вокално, и сценично, тук като Спарафучиле. До него Мадалена на Даниела Дякова привлича вниманието с вокалната пластика. Не беше необходима в трето действие нелепо раздвижената еротична сцена между херцога и Мадалена – прекалено илюстративна и оттам елементарно предпоставена. Музиката казва всичко в случая и сцената можеше да бъде малко по-обрана. И в този смисъл би трябвало изрично да подчертая превъзходното изпълнение на прочутия квартет в трето действие – нюансирано, балансирано с деликатно движение на гласовете, с подходящо дихание, с хармонично тембриране, за което заслуга имаше, разбира се, и работата на диригента за съотношението между сцена и оркестър, която бе безупречна и по време на спектакъла.
Да, време е да подчертая, че за музикалната органика на представлението, най-сериозна заслуга има работата на Хосе Кура. Рядко се чува толкова изрядна подредба на елементите в оперната фактура, така изпипано звучене, и толкова внимателно и фино съобразяване на оркестъра със сцената. Кура водеше певците великолепно, създаваше им много удобна акустична среда с оркестъра и в същото време не пропусна в нито един момент да подчертае съществените драматургични движения в инструменталния състав, които са важни за развитието на драматургичното действие, което логично кулминира във въздействието на трето действие – и с идеите на прочита от страна на диригента – не само в централния квартет, но и във всяка смяна в темпоритъма с необходимата интензивност, плътност в трансформациите на общия звук от оркестъра и сцената. Впечатляващ като ансамбъл бе и хорът на Старозагорската опера с хормайстори Младен Станев и Стефания Русева – контрол в звуковата емисия, баланс в оцветяването и в динамиката, забележително щрихиране, монолитност.
Преди време, в изпълнение на балетната трупа на Старозагорската опера гледах в София интригуваща постановка на балета на Стефан Димитров „Сънят на Пилат“. И сега, след „Риголето“, оформям за себе си мнение, че в този театър и хорът, и оркестърът, и балетът, и солистите, които се канят, съвършено сериозно отстояват висока естетика и някак издигат бариери пред самоцелното евтино забавление. Без усилия в тази посока не би могло да се поддържа такова музикално-артистично равнище.